Иван Николов: За балканските задачи на президента Румен Радев

На изборите за президент на България през ноември, придобилите българско гражданство българи от Западните покрайнини със своите скромни сили дадоха доверието си на Румен Радев.

Очевидно са гласували за нещо ново, по-различно от досегашната затънала в десетилетни клишета външна политика на България. Правомощията на президента са основно в областта на външната политика. От него се очаква максимално да използва удобната външнополитическа позиция на България като пълноправен член на Европейския съюз и категорично да защити правата и интересите на своите сънародници в Македония и Западните покрайнини.

Става дума за отношението на България към заявеното желание на Република Македония и на Република Сърбия за членство в Европейския съюз. България не бива да стои безучастна в спора за името между Република Македония и Гърция, което продължава почти три десетилетия. Стратегията за забавяне на евроатлантическата интеграция на Република Македония е насочена срещу България, но и срещу геополитическата линия по Коридор № 8, в която Македония е най-слабото звено. Стратегическата цел на старите кръгове е Македония да не влезне в ЕС и НАТО, поне докато Сърбия не я догони и не я „опакова” заедно с другите югорепублики в общ интеграционен пакет. До тогава Македония ще остане в орбитата на старите и чужди политически и икономически влияния. Българският национален интерес изисква незабавно членство на Македония в НАТО и ЕС. Това е единственият начин Македония да се изчисти от чуждите структури и антибългарски влияния и дори да запази териториалната си цялост от албанският сепаратизъм.

Активните мероприятия на старите структури, антибългарските медийни, културни и исторически кампании срещу България идват от останките на югославските служби за сигурност, които са внедрени там. Това не е политическата воля на обикновените македонски граждани, които, с малки изключения, са приятелски настроени и желаят по-интензивни контакти в политическата, стопанската и културната сфери.

Езикът на омразата и подемането на коварно подхвърлените исторически спорове измества фокуса от истинските проблеми и създава атмосфера на взаимно недоверие, което забавя интеграционните процеси на Балканите. Грешката на България и Македония и особено на общественото мнение в двете държави е, че се поддават на провокациите и така отношенията им зациклят без всякаква стратегия и перспектива.

Подходът към Сърбия трябва да бъде коренно различен.

България призна независимостта на всички отцепили се от „опеката” на Белград бивши югорепублики. Тя първа призна независимостта на Скопие, но и на Любляна, Загреб, Сараево и Подгорица. Първа призна и независимостта на Прищина, след подаден ясен геополитически сигнал, тъй като акцията по признаването беше съгласувана с другите съседи на Сърбия – Унгария и Хърватска. Белград трябва да си вземе поука от всичко това.

Трябва също така сериозно да обмисли и това, че във Войводина и Санджак има искания за по-голяма автономия и те могат да направят проблеми на властите в Белград. Ясно е, че Европа ще настоява Белград да реши вътрешните си етнически, политически и регионални проблеми и едва след това да поеме пътя си към Брюксел.

От тази гледна точка България трябва да излезе от изхабените външнополитически клишета от времето на социализма и категорично да постави въпроса за Западните покрайнини.

Парадоксално е, че в процеса на разпадането на бивша Югославия България призна правото на независимост на всички югорепублики, само за собственото си малцинство не направи нищо! Като част от вече несъществуващата държава (Сръбско-Хърватско-Словенското Кралство), без юридически основания да останат в нея и при това напълно изоставени като регион от централната власт в Сърбия, Покрайнините трябва да са обект на активна политика от българска страна. Крайно време е България да се освободи от пораженческия дух от времето на националните катастрофи и да заживее със самочувствието на достойна европейска държава като прояви сериозно държавническо поведение по въпроса за Западните покрайнини. Включително да предложи решения, които да доведат до коренна промяна в статута на българската общност в Сърбия. Официалната статистика за българите в Сърбия нарочно занижава техния брой, за да се минимизира проблема. Белград насърчава сърбоманските настроения сред малцинството, а София се задоволява с трийсетината преведени комплекта учебници на български език!?

Плахата българска политика през десетилетията и изместването на националните интереси за сметка на идеологемите за „братство”, „славянство” и „мост на сътрудничество” води до разочарование и огорчение не само българското малцинство, но и превръща България в незначителен и слаб фактор в региона, който не разсъждава стратегически, отслабва позицията си като стабилен европейски партньор и отслабва позициите на самият Европейски съюз. Защото ЕС не е само един голям евро-чувал, в който всеки може да бръкне и да си вземе колкото си поиска. Трябва да се поеме и риск и отговорност за собственото си бъдеще, за бъдещето на Западните Балкани и за ЕС. Трябва да се свикне с мисълта, че днешното време има своите изисквания, които не могат да се решават с прийомите от времето на Студената война. Нещо, за което българските политици трябва изцяло да поемат отговорността си.

Българщината в Западните покрайнини трябва да се поддържа на всяка цена, защото Балканите са динамичен регион и не се знае как могат да се развият политическите събития в следващите няколко години. Нека не забравяме, че едва за няколко години от Белград се отделиха Черна гора и Косово, а Войводина и Санджак все по-активно настояват за политическа автономия.

Нелепо е, че опитите за европейска интеграция на Сърбия и Македония се посрещат, без да се държи сметка за българските национални интереси и стратегически цели. „Поставянето на условия” затваря Македония в сегашните зависимости от сръбските (проруски) служби. Освобождаването от тия зависимости може да стане само в евроатлантическите структури. С други думи, сближаването на София и Скопие може да стане само през Брюксел. Или, промени в българо-македонските отношения могат да настъпят само чрез колкото е възможно по-бърза евроатлантическа интеграция и излизане на Република Македония от старата политическа орбита. Класически пример за това е малката Черна гора, която в културно и историческо отношение е далеч по-близко до Сърбия от изтерзаната от сръбското влияние Македония. И въпреки това, тя не се подава и е на път с членството си в НАТО напълно да се освободи от сръбско-руските зависимости.

За съжаление, България подхода с „безусловната подкрепа“ съвсем погрешно прилага към Сърбия вместо към Македония! Въпреки отвореният въпрос с правоприемството на Западните покрайнини след окончателното разпадане и на последното югославско формирование и въпреки откровеното потъпкване правата на българите в Западните покрайнини и очевидната асимилаторска политика! Странен парадокс, изцяло в услуга на небългарски интереси. Отлагането и губенето на време, само насърчава старите структури, които в продължение на политиката си от 90-те години, мечтаят за домино-ефект и така мечтаното прекрояване на границите с цел постигане на всяка цена на „националният идеал“ за велики и етнически чисти държави.

И нека да обобщим. България не бива да допусне поредното „пакетиране на Македония и Сърбия“ за членство в Европейския съюз. Основната стратегическа цел трябва да бъде спешна евроатлантическа интеграция на Република Македония, което между впрочем, единствено може да запази нейната териториална цялост от нашествието на албанския сепаратизъм. Ако вече не е късно. Към Сърбия трябва да бъде прилаган перманентен натиск за спазване правата на българското малцинство и изясняване на въпроса за правоприемството на Западните покрайнини. Това е стратегически императив за България и дано встъпващият в длъжността си президент на европейска България Румен Радев най-после го осъзнае това . /БГНЕС

-------------

Иван Николов, председател на КИЦ "Босилеград".